Какво чух преди месец по радиото в едно такси:  “защо да търсим гърнето с жълтиците из цялото село, като то е закопано в задния двор на нашата къщичка?“

Гърнето с жълтиците в този контекст е душата на човека – как да открием сами себе си и къде аджеба да се търсим.

Продължавайки в този дух на мисли стигам и до „Задния двор на къщичката“ – най-святата земя за православните християни – Градината на Света Богородица или автономната монашеска република Света Гора. Казват, че като идеш там ставаш половин хаджия. Та, до този момент значи аз съм  хаджия и половина.

В Света Гора има 20 големи манастира, от които 17 гръцки, един сръбски, един руски и един български. В миналото е имало и грузински – Ивирон, но с течение на вековете е станал гръцки.Българският манастир – Свети Георги Зограф е един от най-големите и най-хубавите измежду всичките 20. Основават го трима братя българи от Охрид – Аарон, Йоан и Мойсей през далечния десети век.

Българският манастир Св. Георги Зограф

През 18ти век Атонският старец Св.Паисий Хилендарски се замонашава в сръбската света обител – Хилендарският манастир. От там идва и прозвището на стареца – „Хилендарски“. Манастирът е създаден през далечния 12 век от царския син Св. Сава, който приема монашеската тога, както също години по-късно прави и неговият баща – сръбският цар Стефан Неман – Св Симеон Мироточиви. Няколко века по-късно – през 1762 година Паисий написва и История Славянобългарска.

Сръбският манастир е една от любимите ми дестинации в Света гора, човек се чувства като у дома си, а и сърбите там имат добро отношение към нас българите.

Сръбският манстир Хилендар

Останах учуден обаче, когато след като попитах коя е килията на Св.Паисий Хилендарски, един послушник (даже българин) ми каза, че след последния ремонт, вече не се знае. Проблемът, е че преди
няколко години тук е вилнял сериозен пожар, като по-голямата част от манастира е изгоряла, а така сигурно е станало и с килията на нашия светия.

Българският манастир е сравнително близко – 2 часа и половина горски преход. Монасите са много учтиви и веднага получаваме достъп до „съкровищницата на манастира“ – неговата престара библиотека. Ако човек се интересува може да изкара тук месеци, дори години разлиствайки и четейки многовековни книги, едикти, царски грамоти.

Пък дори и История Славянобългарска -

Паисиевата История Славянобългарска

Тук възниква и въпросът – защо пък История Славянобългарска да е в Гърция, а не на родна земя ? Сигурно доста може да се поспори – затова и искам да завърша с една доста интересна раздумка в този контекст.

На първата страница на книгата има голямо петно от червено мастило. Преди няколко десетки години – през времето на комунизма, Зографският библиотекар отец Пахомий подреждайки книгите, забелязва, нещо доста странно – петното на първата страница е синьо. След кратка беседа манастирските братя разбират, че Историята е заменена с фалшиво копие – а именно български поклонник – посетил ги преди седмици е разменил книгите (агент с една дума). Доста години по-късно и с доста препирни президентът Петър Стоянов върна на Гърция и на Зографския манастир артефактът, като това действие остави доста полюсни изказани и неизказани мнения и чувства.

Три века История Славянобългарска е съхранявана от българските монаси в Атон. Предостатъчен завършек по мое мнение на цялата одисея с краденето и местенето на книгата.

Малко хора в България се интересуват и знаят, че тук наистина има останки от сравнително добре запазени и големи римски градове. Жалкото обаче, е не само, че те тънат в забвение, подложени са на иманярски набежки и са оставени на благосклонността на майката природа. Жалкото е, че една богата на антично наследство страна, не може да го съхрани. Уплия Никополис ад Иструм е може би най-добрият пример за отношението на българския културно-административен апарат към материалното ни наследство от римско време. Много хора биха казали – „камъняк“.  Е, не е така..

За отправна точка в нашето пътешествие ще вземем Велико Търново. Тръгвайки на север към Полски Тръмбеш не след дълго виждаме и първата отбивка към село Никюп. Завиваме в посока запад по колкото скапан, толкова и тесен асфалтов път.

между село Никюп и Никополис ад Иструм

От двете ни страни има просторни нивя, осеяни с разкопани тракийски могилки. След около 8-900 метра стигаме и до самия вход на римския град.

Римският император Марк Улпий Траян се счита за един от най-успешните владетели на Рим. При него за пръв път римляните стъпват и на Балканите, покорявайки тракийското племе Даки, създавайки римската провинция Дакия. Владетелят на Даките – Децебал е разбит два пъти от римляните, от тук идва и името на града – Уплия Никополис ад Иструм – буквално „Улпиевият град на победата към Дунав“. Улпиев идва от бащиното име на Траян – много римски селища, носят това име (Улпия Ескус, край село Гиген например) В чест на победата над тракийското племе, император Траян през далечната ни 102 г. основава и въпросния град. Шест години по-късно в самия град Рим Траян издига прочутата Траянова колона висока 29 метра. Около нея се ниже в спирална форма, в 24 кръга, барелеф, който изобразява епизодите от войната с даките. Над колоната се е издигала и статуя на император Траян, която през 1588 год. е заменена със статуя на Св. Петър.

Траяновата колона в Рим

Спирайки пред източния и главен вход на Никополис ад Иструм се озоваваме пред съвсем малко деренце, след което елегантно прескачаме и ръждясала и липсваща на места оградка от време оно.

Северната порта на града

Градът е имал широки улици до 7,80 м. с варовикови плочи, взети от близката каменна кариера при с. Хотница. Главната улица с посока север – юг  “Кардо Максимус“ пресича целия град, като другата важна улица „Декудманус Максимус“ е започвала от източната порта, достигала е Агората (от гръцки език – площад) и е продължавала в западна посока до самите каменни стени на града. На места между разбутаните плочи на улиците ясно личи в дълбочина канализацията.

Кардо максимус

Канализационна шахта под една от улиците

Кардо Максимус

Вървейки по Декуманус Максимус скоро стигаме и големия градски форум, където в антично време били изложени множество бронзови и мраморни статуи на божества, императори, провинциални управители и заслужили граждани. Една от статуите, намерени на агората в Никополис ад Иструм – Ерос на Праксител (Праксител е древногръцки скулптор) в момента се намира в Националния археологически музей.

задната част на Форума

Триъгълен фронтон при северозападния вход на термоперипатоса

Интересен е фактът, че тук за пръв път небезизвестният епископ Вулфилий – вероятен предводител на малоготите, които били ариани (Готи били заселени по това време на юг от Дунав) по поръчение на римския император Констанций Втори, син на Константин Велики (който обявил християнството за официална религия в Римската империя) превел за пръв път от старогръцки на готски език Библията – едно епохално събитие за готските племена.

Безспорно най-силно ме впечатли пристанището на Никополис. Градът е разположен на десния бряг на река Росица(ляв приток на Янтра), която преди 2000 години е била плавателна и пълноводна. С течение на вековете и промените в климата днес по нея могат успешно да плават само коркови тапи и дървени кори с листенца за платна, а единствената плавателна река в България е Дунав.

Малоготи накатерили се по руните

Друг интересен факт е изграденият специален водопровод, от който руини съществуват и до днес. Докарвал вода от 27 км разстояние от карстовият извор при пещерата Мусина. На 150 метра от крепостната стена била изградена специална водоснабдителна кула, откъдето водата се изпращала по водопроводите към частните и обществени сгради. Застроената площ на града възлиза на около 23 хектара. Никополис е един от най-запазените римски градове в България – една чудесна дестинация за еднодневна екскурзия. След щателната му обиколка продължаваме по шосето на север и една от най-добре запазени крепости на територията на България – крепостта Червен…

Гюргево, синият Дунав и Русе. Гледка от хотел Рига

С първи петли отпрашваме в посока югозапад – по второкласния път (с течение на пътеписа и третокласен, ама по-нататъка) Русе – с.Иваново – гр.Две могили. Пътят е успореден на шосето Русе – Велико Търново, пък и навсякъде е пълно с табели, така че обърквация няма. Първата ни спирка, съвсем до Русе е уникалният Басарбовски манастир, който е единственият действащ скален манастир на територията на България.

Килиите изсечени в самите скални ниши

Басарбовски се нарича, заради близкото едноименно село. За първи път името на манастира е споменато през далечната 1431 г. в турски данъчен регистър. Ктиторът на манастира е Св. Димитър Басарбовски, а историята за него гласи, как кгоато предал Богу дух р. Русенси Лом отнесла тялото му. Същата вечер сляпа девойка от родното му село – Басарбово сънувала къде точно се намира трупът на светеца и на сутринта бил открит на оказането от момичето място. След като извадили тялото го поставили в селската черквица, където мощите години наред вършили чудеса. Не след дълго те били взети от руски генерал, участвал в руско турската война и занесени в Букурещ, където понастоящем се пазят в ковчег със сребърен обков в градската патриаршеска катедрала „Св. св. Константин и Елена“ .

Продължавайки пътя си на юг навлизаме една от най-уникалните природни местности не само в страната, но и на самите Балкани – природен парк „Русенски Лом“. (Споменавайки термина „природен парк“ е уместно да отбележа, че в България местностите с такъв статут са 12 – няма да ги изброявам, а Националните ни паркове са 3 – Рила, Пирин и Централен Балкан. Първият Национален парк на Балканите – това е Витоша, но във връзка с експанзията на съоръженията за зимен туризъм и застрояването на Витоша, правителството гласува смяна на статута от Национален в Природен парк – за да може да се застрои повече и да се лапат пари от хотели и писти.) Реката е издълбала огромен каньон, където живописно меандрира. Местността изобилства от ендемични и реликтни видове – тук туристът може да срещне Египетски лешояд, черен щъркел, различни видове Сови, пък дори и вълци, диви прасета, лисици и диви котки.

Гледка към оградната стена на каньона

Продължаваме пътя си на юг към село Иваново и отбиваме към архитектурния резерват – Ивановските скални манстири. Самите скални ниши преди стотици години са били обитавани от монаси, като много от нишите и пещерите имат запазени фрески от 15ти век и преди това, ето защо и Ивановската скална обител (само една ниша е достъпна за посетители) е паметник на Юнеско и е призната за световно културно наследство. Фреските, които са перфектно консервирани и до днес, се датират от 14 век и изобразяват сцени от живота на Исус Христос. Уникалното е това, че сцената на познатата ни „Тайната вечеря“ тук е изографисана от неизвестен автор близо 150 години преди Леонардо Да Винчи да нарисува своя шедьовър. Ето я и нея :

Il Cenacolo or L'Ultima Cena ("Последната вечеря" на италиански)

Интересна тук е и сцената на Преображение Господне, която се намира и в нашумялата черква в Добърско, където разни хора твърдят, как Исус Христос седял в ракета :

Преображение Господне - фрески от Ивановските скални черкви

Весело нали Самите скални манастири тук са много интересно разположени в скалите – до тях се стига лесно по удобно направени стълби, изсечени в самата скала.  След щателна разходка пътят ни продължава на юг към – крепостта Червен, римският град Улпия Никополис ад Иструм и пещерата Орловата чука. Продължението – скоро. Късно стана, пък и за изпити трябва някой да чете.

КУЛМИНАЦИЯТА на комунистическия архитектурен гений

Без да преувеличавам смело ще кажа, че този „паметник“ може да се види, както от почти цялата околия, така и от космоса. Най-веселото в случая е, че спряхме да го разгледаме и имаше бутка, където една лелка ни искаше ТРИ ЛЕВА ВХОД, за да продължим и да разгледаме великото чудо от близко. Развеселени продължихме пътя си към крепостта, където  вход не искаха.

На върха на платото се намира и крепостта страж – основна функция през Средновековието е била да пази двете български столици Плиска и Велики Преслав.

Кулата на крепостта

Руините на Шуменската крепост

Историци и археолози я датират, като една от най-старите на територията на днешна България – 1200 г. пр. Хр., като първите нейни строители са били древните траки. По-късно е била разрушена, като е построена отново от хан Омуртаг.

Бяхме на плаж на Силистар – уникално място, въобще целият природен парк Странджа е едно уникално място и почти няма хора – кристални плажове, диво и никакъв бетон.

На път за морето минахме и през Долината на тракийските царе, за които няма да пиша сега, че нито имам записки, нито снимкас.

Централният плаж

Изглед от апартамента в хотелчето.

Футбол на плажчето

P.S. Който не е пробвал – калкан и зарган да пробва. Особено пържен зарган (на скара става много сух, защото самата риба няма никаква мазнина)

GPS-a и леличката(тя не се вижда, само говори) която не спря да ни се меси през целия път.

решихме да си отстояваме своето и да не се включваме към магистралата. Подбалканският път е чудесен и доста живописен, за разлика от скучните ни аутобани. Скоро излезнахме от Софийската котловина и започнахме първото си изкачване – по рида Гълъбец – праг свързващ Ихтиманското Средногорие със Етрополска Стара планина. Тук е и сравнително новият мемориален паметник на Васил Лески, точно над с. Буново.  Слизайки от рида Гълъбец влизаме в Челопеч, където леличката този път наистина държеше на своето. Решихме да я омилостивим – на единствения светофар в селото, което е и общински център (малко села в БГ са общ. центрове) завихме на дясно към с. Карлиево. Оказа се, че по един колкото никакъв, толкова и разбит път заобикаляме Златица и Пирдоп, за да скъсим леко дистанцията със Стрелча. Навлизайки в китното Карлиево, където дори неделно работата кипеше:

чичо Траян с фадромата

надморската височина също започна да се увеличава – на места лелята ни показваше височини над 1300 м. (това вече бая извън селото). Предизборната кампания е достигнала дори тези кътчета на България, километри след Карлиево заснехме една спирка – облепена с ликовете на днешните първенци.

бат Бойко и Ваньо

Продължавайки по живописния път в полите на Същинска Средна гора видяхме и последиците от медно-добивната дейност на Асарел Медет. Едно от най-големите находища на медни руди у нас. Добивът на места беше разсякъл планината на две. Продължавайки по пътя скоро подминахме Панагюрище и  стигнахме Стрелча. За Стрелча и да ми се иска нищо не мога да кажа, тъй като така и не влезнахме в градчето. Жаба могила направо изпъкна от шосето – средно голям хълм покрит с дръвчета. Навсякъде имаше и кафяви табелки – трудно ще се заблуди човек. След като по най-грубия начин с джипа за първи път (!) този ден  минахме през влаковите линии

Добре, че нямаше влак наблизко

(нещо объркахме пътя – нали било трудно да се заблуди човек) се изправихме пред сравнилтено малко розово масивче – 4 дка. Жаба могила да вметна, се нарича така заради гьола около нея – има много жаби и постоянно крякат. Насред розите (имаше и няколко лехи с кукуруз), стърчеше една малка спретната къщурка с 2 трактора отпред. Явно разбиранията за романтика на Стрелчанци са такива, но тук наистина по интересното в случая е готоприемството на бай Колю Такучев – ключарят на тракийската могила (тя има вход с решетка) Ето го и него нагледно :

"Влизането без покана забранено" и боядисан череп за респект

Патрони от пушка опасват оградата на безобидния бай Колю

Точно в долния край на табелата с боядисания череп (сигурно наподобява тракийски тотем) беше оставен и GSM номер – след 5 мин си определихме среща пред входа на могилата.

Модерният паркинг пред могилата

След като се представи 50 годишният човечец отключи могилата и влезнахме да разгледаме. Гробницата е изградена от 3 сравнително малки помещения разположени Г-образно. Жаба могила се датира от около V. в. пр. Хр. и се предполага, че там е бил гробът на владетел от тракийското племе Беси. Характерно за тракийците е, че никога не са били единни – много племена, с различни имена, които воюват по между си. Според много историци племето беси е и едно от най-враждебно настроените тракийски племена. Бащата на историята – Херодот казва за траките „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи.“ – Основния недостатък на траките, според древния историк е разединението и взаимната им вражда: „Ако тракийският народ се управляваше от един господар и беше единодушен, той би бил непобедим и много по-силен от всички народи“ . Учените не са единодушни, дали траките са се преселили върху територията на днешна България или са автохолно (винаги са били тук) население, но исторически факти доказват тезата, че още преди 2000 години тук е имало тракийски племена. Култът за Орфей – тракийският цар се заражда още 15 в. пр. Хр., когато и самият Орфей е живял по нашите земи (много хора го бъркат с персонаж гръцката история, което не е така). Най-голямата пречка при археологическите и исторически проучвания върху миналото по нашите земи е безписмеността на траките. Историческите извори, от които нашите историци черпят, често си противоречат, пък са и писани от враджебно настроени към траките народи. Първият исторически документ, в който траките са споменати се датира от 4-5 в. пр. Хр. са и представлява  познатата на всички Омирова Илиада :

„Начело на траките е и царят им Резос, синът Ейонеев.
Сам аз му зърнах конете – грамадни и много красиви;
те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър.
В злато и светло сребро му блести колесницата нова.
Има и златни, огромни доспехи за чудо и приказ!
Не подобава на смъртни да носят такива доспехи,
а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни“.

Тъй като историците са единодушни, че днешните българи са продукт, не само на славянска и прабългарска кръв, но и на тракийска – този стих като първи писмен знак за траките би трябвало да бъде повод за гордост на всеки българин. За жалост най-големият тракийски паметник – столицата на Одриското царство (Одрисите са най-развитото тракийско племе) през комунизма е залята (ок. 1960та) и в момента седи под водите на яз. Копринка край Казанлък (Тогава яз. Георги Димитров). Българска работа. Тракийски обичаи в бита на българите се срещат и днес – нестинарството и кукерите са един добър пример.
Лошо е как на територията на майка България се намира една от най-древните култури в световен аспект (край Варна откриха най-старото обработвано злато В СВЕТА от ок.5000 г.  пр.н.е.) и никой не го е еня. То е ясно, че никой от нищо не се интересува, но защо поне не се направи нещо за историческото и културното ни наследство – България е на трето място в Европа по количество на античните си сбирки и предмети по музеите (на първо е Италия, заради Древния Рим, а на второ е Гърция) След като се замислим колко % от намереното от археолозите е в музеите и колко % от намереното от черните археолози е извън България, равносметката отива много на зле.

Продължихме своя път – този път към Стрелчанското кале – друг исторически паметник, за който този път АБСОЛЮТНО НИЩО не се знае. Дори в интернет – намират се само някакви слаби догадки на любители археолози – форум маняци. Да..  След като бай Такучев ни взе вход за гробницата и се оплака че нямало пари (истина си е не го виня) го помолихме да ни упъти към останките от древната крепост.. Да, ама Не

Колю Такучев и Мишо си хортуват

Като чу, че искаме да ходим там, пощръкля, започна да маха с ръце и да ни разубеждава:  “Идете в х. Бунтовна – съвсем близко е – ще видите балкан и ще пиете кафе на хлад“. След като му обяснихме, че наистина сме дошли да видим останките от калето, с явно недоволство и нежелание и с половин уста човечецът ни упъти, посочвайки един далечен хълм.
Тази част от пътеписа трудно бих обрисувал, тъй като 2-3 пъти пресичахме горичката, прекосявахме рекичката Стрелчанска Луда Яна

Американското ни джипче елегантно прекосява Стрелчанска Луда Яна

губихме се по шубраците и черните пътища, докато най-накрая не стигнахме до един доста запуснат, но пък гъмжащ от животинки стопански двор. По средата на нищото баш в планината. Стопанският двор на дядо Найден -

Дядо Найден, пиян и беззъб, ни упътва към останките на древната крепост

Спирайки джипа пред селската къщурка, опасана с дървена оградка, в пределите на която попадаха курник, къщурка за кученца, и кочина за прасета, успяхме да разбудим спящото животинско общество и 8-9 малки прасенца притичаха уплашени пред входа. Излезна и едно овчарско куче, което възнегодуващо ни полая 1 минутка, после уплашено от жегата се прибра и пак легна. След 13-14 клаксона дядо Найден излезна и фъфлейки ни очерта маршрута към крепостта. Разделихме се по живо по здраво и продължихме изкачването си в планината. „Така е в България“ както се пее в една от последните чалга песни – символ на културното богатство, предмет на историческото и културно наследство – голяма крепост е оставена да се саморазруши. Добре, че хората като са я строили са направили зидовете по 1 метър широки, че да се задържи няколко столетия в повече. Дори табелка нямаше, ако не беше милостта на пияния дядо Найден щяхме да открием крепостта някой друг път.  След слабо достоверната ми интернет справка мога да кажа, че крепостта е строена през 9ти в. с цел стражеви и отбранителни функции. Крепостта е разположена върху било и има гледка върху по-голямата равнината пред хълма. Зидовете на места са запазени до височина 4-5 метра, като навсякъде има каменни останки и основи на едновременшни сгради. Крепостта не е останала незабелязана от иманярите, през няколко метра във вътрешността имаше и дупки

част от западната стена на крепостта

Южната крепостна стена

Пътувайки по пътищата на несъздадения културен туризъм – този ден успяхме да посетим 2 огромни исторически паметника в тази част на България. За жалост абсолютно оставени на произвола на съдбата. Както един наш археолог беше казал “Гърците от камъните правят история, ние от историята правим камъни” . Не е много далеч от истината човека.

Продължихме в посока магистрала Тракия – подминахме Панагюрище (където спряхме за праскови, банани и айран – Фермер – ПРЕПОРЪЧВАМ), селата Оборище и Поибрене и навлезнахме в рида Белица – основен дял от Ихтиманското Средногорие. Пристигайки във Вакарел се консултирахме с баба Иванка:

Баба Иванка сочи правилния път

Излизайки на магистралето привърши и нашият културно исторически неделен тур с елементи на офф роуд. След чудесно прекарания ден групичката ни се раздели и слънчасали се прибрахме да гледаме следизборните дебати. Финито.

Лежерният бай Страхил и слатинският тигър Трифон

От тук италианската ни количка пое стремглаво нагоре към връх Околчица.

Пътувайки към мемориала

Разположен в сърцето на Врачанска планина, тук е лобното място на Христо Ботев, револционер и поет, познат на българския читател с най-благозчучното четиристишие,  изписано и в самата Сорбона, като символ на уникалното поетическо майсторство. В 4те стиха буквата ‘Е’ присъства 17 пъти.

Настане вечер, месец изгрее;
Звезди обсипят сводът небесен,
гора зашуми, вятър повее
Балканът пее хайдушка песен !

Бих си го татуирал. Стигайки до върхът се изправяме пред огромен каменен кръст, върху който и въпросното четиристишие е изсечено:

Вр. Околчица

Тук се открива една чудесна и много просторна гледка към ридовете Веслец и Милин камък, познати ни от българската история, Дунавската равнина и повечето източни дялове на Стара планина.
След многозначителната беседа на тема история, звъннахме по няколко телефона, да се похвалим на колко високо сме се покатерили (около 1300 метра) и продължихме пътешествието си, слизайки през село Челопек (не Челопеч или Челопечене) където открихме и къщата на баба Илийца. Четириетажен дворец с две джакузита, басейн в олимпийски размери, 3метров каменен зид и 2 кабинки охрана. Също и лепенки с надпис „Зло куче“ Ето и доказателство :

къщата-музей на баба Илийца

Спряхме в местното мазагинче, където една лелка ни се скара – нещо си имало климатик и да затваряме вратата. Силно впечатление ми направи засиленото строителство в Челопок, разминахме се с поне няколко трактора, 3-4 големи групички с майстори и дори един голям бетоновоз.  За нула време влезнахме и излезнахме през бетонния промишлен град Враца, задминахме рида Веслец, чийто най висок връх е с маняшкото име – Маняшки връх (съвсем сериозно) около 730 м. и продължихме към рида Милин камък и с. Чирен. Абе в тази част на България хората са много отзивчиви, в столицата сме свикнали все да се гледаме изпод вежди, а тука по селата хората са едни добри, лековерни.. Влизайки в село Чирен, където е и едно от най-големите ни находища на земен газ спряхме около площада, за да потърсим човешко присъствие, което да ни упъти към уникалния природен феномен – Божия мост.  Натъкнахме се на баба Пенче. Като видя колата тя сама си излезна пред двора и дойде при нас, без особено да сме я викали. После викахме, тя не чуваше въобще, голяма мъка докато обясня къде искаме да идем. Оказа се, че цял живот си живее тук, а никога не е ходила до Божия мост. Според нея ударението се слага на буквата И – БожИя мост.

глухата баба Пенче

„4 км надоле бабе и после у лево ше карати“ Речено сторено. Значи съхраняването на този наистина уникален природен феномен направо ме втрещява. Мога да го сравня с всичко друго, случващо се в България напоследък. Тоест с нищо. Караме си ние с Трифон из полето – от ляво гора, от дясно поле и гора. Продължаваме да си караме и пътя се разклонява на 2 посоки. Точно като в книга игра, нито табела, нито признак за каквото и да е. Просто 100 годишен стар асфалтов път по средата на огромно поле и гора навсякъде. Ако завиеш на ляво отвори на страница 134… Страница 134:  карахме 200 метра и пътят свърши по средата на полето. Просто вече нямаше път. Имаше и някакъв странен груб строеж. Върнахме се и продължихме по другия път. Същата работа, само че без грубия строеж. Оставихме колата и решихме да го играеме пеша – да не повярва човек. След около 200 метра се изправихме пред огромна крепостна стена !?!??!?!?! на някога съществувала крепост. Ето затова по горе казах, че съм втрещен от съхранението и опазването, не само на природните дадености, но и на културно-историческото ни наследство.

Незнайната крепост

Крепостната стена продължава поне 100 метра – дебела е около метър и е висока около метър и половина. След обстойна интернет справка мога да нарека крепостта – Чиренско градище – датира се от късно римската епоха, когато е изпълнявала основни стражеви функции – при разкопки са открити римски монети. През време на Второто българско царство крепостта е била основен военен лагер на българския цар Иван Александър. Намирани са и монети от това време. Това е единствената и оскъдна информация, друго и да искате няма, няма и да се намери. За сметка на това, във вътрешността на крепостните стени през около 2 метра има големи трапове,  изкопани от вездесъщите иманяри. Което е могло да намерим и да сглобим за историята от това време, вече е изкопано, разграбено и може би изнесено от родината. Халал да им е – евала. Сигурно с парите са пили ракия и са яли салам. Толкова за незнайната крепост. Продължихме преходчето си в тази уникална местност – слизайки от камъче на камъче по почти отвесните скали, стигнахе до един чудесен зелен микросвят – Лилчка рекичка бавно бавно румоли, за да не кажа, че клокочи, издълбала дълбоко проломче между два отвесни скални масива. Там долу бяхме и ние. Местните хора, казват, че тук навремето гнездяли египетските лешояди. Страшно красиво, просто мълчахме, гледахме и снимахме. И навсякъде скалите бяха обагрени ту в жълто, ту в червено. Ту имаше пещеричка. Личи си, че мястото е много слабо познато, защото следи от хора почти нямаше. След 20тина минутки път стигнахме до величествения Божи мост – огромен карстов масив – за който хората разказват легенди. Боговете построили моста преди хилядолетия, за да могат да преминават над реката. Друга легенда гласи, че Константин и Елена живели тук, където Царица Елена тъчела на златен стан. Не го открихме стана с Трифон, но пък влезнахме в няколко малки пещерички. Много интересни бяха – влизаш и пълна тъмница 15тина метра, като в другия край излизаш пак на светло. Имаше и много прилепи, но като видяха слатинския тигър биха яростен отбой.

под Божия мост

След още около час спелеонтология – сиреч, пъхане по пещери и плашене на прилепи, решихме лека по лека да се ориентираме. Трябва да отбележа също и, че местността изобилства от змии и гущери. За 2 часа престой лично видях 2 големи змии, едната от която заснех, преди да се шмугне в небитието

Подпалихме алфата и отпрашихме в посока Ботевград – към магистралата Хемус – едно много интересно място. Съвсем скоро и безаварийно стигнахме столицата. Чудесният ден беше към своя край, но не и нашият ентусиазъм за приключения – следваща станция – Перперикон

Чепън

Чепън (Идва от пън, не от ч*п) е един от най-южните дялове на Стара планина (която всъщност е една от най-младите планини от геоложка гледна точка) е силно окарстена територия, с доста камъняк и почти никаква дървесна растителност. Тук таме храсталаци.  След като стигнахме до Годеч, който беше буквално след прохода, една много симпатична лелка

леля Данче и нейнят син

- продавачка в местния супер маркет – АРО – ни упъти и след около 5 мин по не лош и поддържан път пристигнахме в годечкия манастир – Св. Дух .  Посрещнаха ни много любезно – колкото прости, толкова отзивчиви и добри люде. Запалихме свещички в едната черквица, интересното тук е историята на манастирчето – сравнително ново 1952 г. е започнато да се строи, като легендата разказва за знахарка, на която светци се присънили и казали, къде точно били ситуирани 2 църкви. Насред полето в нивите. След като ги открила (в манастирчето параклисчетата са 2) казала, че има и трета черквица, но светиите, не и позволили да я открие, защото това било задача на някой друг. Този някой друг за жалост не беше от изтънчената ми свита (Колю, Мари, Рени и Светле)

Колю, Рени, Светле, Мари

и се наложи да продължим да си търсим късмета другаде . Един много интересен мъж, в дървена беседка, построена по средата на манастирчето ми обясни по доста сложен начин, как да стигнем до Баба Цеца и до Разбоищкия манастир. Баба Цеца била телевизионна звезда се оказа – често я давали по телевизията – 7 дни. Тя се грижи за Букурувския манастир, за който малко мога да кажа, тъй като не стигнахме до него – най-сладкото за другия път.  Пълни с ентусиазъм, потеглихме към „единствения скален манастир в Софийска епархия“, както го описа човекът от беседката. Тук трябва да отбележа, че според напътствията на ЧДБ (човекът от дървената беседка)  Отчето от скалния манастир няма да ни пусне в стопанския двор (който ни е по път към скалната черква) и ще трябва да го заобикаляме. Да.. и аз се зачудих. Вторите хора, които попитахме относно пътя за манастира, бяха 4-5 петдесет годишни юначаги седнали в с. Разбоище в местното капанче при леля Лили. Знам и името, защото я виках да си купя вода от магазинчето – тя беше в двора при кокошките. Както и да е де, вода не си купих, продаваше само туби от 5л.  и бира. Не ме устройва.  Подпалихме колата и след десетина минути стигнахме края на равния черен път. Потеглихме пешком по стръмна козя пътечка, заобиколени от храсталак и горичка. Излезнахме на просторно каменисто било,  със страшна гледка.

Гледка от каменистото било

Бавна и спокойна, фина и елегантна, почти каквато бе и моята свита, река Нишава беше издълбала близо 13 км дълго ждрело. Много красиво. По-красиво от това на Ерма (въобще не знам, защо това на Ерма е толкова известно, та чак и един от 100 те нац. обекта го направили – нито манастири на близо, нито хора. Само цигани в гр. Трън и студена фанта в х.Ерма) Въобще ждрелото на Нипава е много нетипично – нито водата е бурна, нито има водопадчета, нищо. Една тишина, едно чувство на спокойствие..
Ръцете на петилетката са стигнали и до тук – край реката минава влакова линия – товарния влак към мина Станянци, където раба копае лигнитни въглища.

Мотрисата, която отива да закачи товарните вагони от м.Станянци

По-късно пак ще кажа за товарния влак.  Някога тук е имало и спирка – много красив тухлен навес в италианския стил Сецесион (късен сецесион за разбиращите) седи омазана с черен спрей, поясняващ етническия произход на Волен, а вътре нашарена по нашенски с черни маркери.

Спирката на с. Разбоище

Това обаче в никакъв случай не загрозява картинката, а прибавя едно типично българско звучене в пролетната песен поднесена ни от природата. Даже ако я нямаше спирката, щеше да е някак странно. След като пощракахме с модерните си фотоапарати, случайно летуващо семейство, на което се натъкнахме ни опъти как точно и от къде да пресечем линията, за да стигнем до манастира. Тук идвата и втората парадигма, относно наименованието на мастира. Както по-горе споменах ЧДБ, каза да заобиколим „Стопанския двор“, а сега хората ни посъветваха да заобиколим манастира Св. Богородица. Интересното е, че след кратка справка в интернет, изникна и трети вариант за име – Св. Троица. Слезнахме по стръмното било и стигнахме до …….(ти избери). Почуках на дървената порта, която не след дълго се отвори и човек в типично светогорско черно расо, с чудесен монашески широк кафяв кожен колан с герб с лъв  катарама (който е бил на Атон ги е виждал) излезна. Затвори вратата и заключи (както и ни предупреди ЧДБ) Човечецът беше с много буден и жив поглед. Интелигентен човек. В началото доста серт – каза 2-3 приказки, все едно ни се и кара за нещо.  Упъти ни да заобиколим манастира, за да стигнем до скалната черква.

Скалната черквица

По дървено мостче, над спокойната Нишава стигнахме скалите, където бяха изсечени над 50 стъпала в самия камък. Качихме се до каменна площадка, заградена от метална решетъчна ограда, с врата. Влезнахме и качихме последните стъпала, които ни отведоха в светла площадка с два големи прозореца и 2 големи врати. След 1-2 мин. отецът ни настигна и отключи вратата към храма – изсечен в огромна пукнатина в скалата. От Иконописта нямаше почти никакви следи, преди половин век всичко изографисано било варосано – според отеца не с лоши цели.  За сметка на това вътре има чудесни икони и хубав иконостас.

Вътрешността на храма

Тъй като храмовата икона* (виж пояснението най-долу) на иконостаса беше на Св. Архангел Михаил попитах о. Иван, който се оказа доста сладкодумен , дали така се казва и църквичката – оказа се, че не. Много рядко има разминаване между храмова икона и име на черквата. Разлика на храмова икона с наименование на черквата е страхотна рядкост, белег за интересни събития и повратни точки в историята на храма – опожаряване, събаряне, мародерство… Единствения му друг аналог в България е църквата до столичния хотел Родина Св. Покров Богородичен, където иконостасът е пропътувал дългият път от Одрин до София, след пожар в църквата.   След дълъг разговор с отец Иван разбрахме, че това не единствения скален манастир в софийска епархия, тъй като, скоро го било навестило момче, което скита из майка България пеша с камера и фотоапарат и оборило тази теза. Момчето казало, че на наша територия имало поне 80 скални църкви. Хайде сега народе развивай скален поклоннически туризъм. След като разпитах отец Иван за историята на скалната черква и разбоищкия манастир, се оказа, че това място в античността е било тракийско светилище. По-късно е станало римско светилище (местността изобилства от римски пътища и останки) а като за капак през 13 век е станало и сегашната църква.  Легендата разказва за Асеневци, които са построили църквата. Манастира до скоро е бил Курджиловски – на името на местно хайдушко поселище, което обаче изчезнало и сега носи името на най-близкото село – Разбоищки манастир. След като взех благословията на светия човек, продължихме по пътя си – минавайки през село Прекръсте, стигнахме бистро Мечта в град Драгоман.

ех..

На празен стомах се не пътува !

След лежерен и вкусен обяд, потеглихме към София, доволни от прекрасно прекарания ден и видяното в тази част на България .
* (Иконостасът в православното християнство е подреден по строго определен начин – винаги лявата икона от центъра е на Ис.Христос, иконата до нея на Св. Йоан Кръстител, дясната икона на центъра е на Св.Дева Мария с младенеца и иконата до нея – зависи от името на храма – храмова икона.)